1989г, София, Либийско посолство, интервю за работа

 Месец Април, 89г научавам от колежка, Мимето, че се стяга за интервю за работа в Либия, което ще се проведе на следващият ден в Либийското посолство без шапката на "Експомед" или "Медексим" вече не помня коя беше първата, коя втората / и двете еднакво мошенически/. Мимето, люлейки се на коляното на гаджето си го пита:" Да им кажем ли, че утре ще ходим в Сф?!" Спогледаха се пък решиха да ни кажат, че нощес ще пътуват с влака за Сф, за интервю за работа в Либия и ако искаме да ходим заедно..". Тръгнахме късно вечерта.

   Пътуваме цяла нощ с влака- две медицински сестри и двама лекари. Бяхме си гаджета. Всичките женени, само аз разведена. Не знам какъв е бил техният зор, моят си го знаех. Бях изтеглила кредит в размер на 35 000 лева, за срок от 35 години, при 4 % лихва, който трябваше да изплащам до днес, че чак до 75 годиишна възраст. Дали щях да я доживея тази възраст и днес не знам. Знаех само, че не исках да оставям дългове на сина ми, който все още беше дете...С този заем закупих общински апартамент, който трябваше да изплащам с мизерната си сестринка заплата и да се грижа за сина си, за когото исках най- доброто от всичко. Курсове по английски, музика, спорт, летни и зимни лагери като всички деца с по двама родители. Бях си понесла кръста и нямах никакво намерение да се предавам пред никого и нищо. Бях майка с отговорнисти и задължения, знаех какво имам да свърша и нямаше сила на света, която да ме спре...

   Пристигаме към 7 на Сф гара, в 7,30 вече бяхме пред Либийското посолство, което тогава се намираше срещу Френското. Сварваме огромна тълпа от чакащи лекари, сестри. Тарапана. Пълна лудница. Колежката хлътна в Посолството, познаваше секретарката Снежана, уж за малко и за инфо и не се появи повече  никаква...Видяхме се едва вътре, към 5 след обяд, но до тогава имаще цял ден...

  Двамата доктори се кротнаха на един тротоар, обезнадеждени, че няма начин цялата таз тълпа да бъде преодоляна. Просто си стояха, пушейки, за да не заспят и чакаха да видят какво ще напривим ние, двете с Марийчето и нямаха никакво намерение да се тъпчат в тълпата. Аз се щурах из тълпата и надавах слух. Попаднах на една оживена група Софийски колежки, които оживено коментираха ситуацията. Разбрах, че те от седмица вардят пред посолството, разменят дежурства, направили списък, в който сестрите от "Пирогов" са на първо място. Знаеха, че тълпата ще бъде викана по техният списък...О, така ли си мисля аз, значи софиянките са си решили проблема, а провинциалистите кучета ги яли. В същото време постоянно от провинцията прииждат още и още колеги: доктори, стоматолози, сестри, лаборанти...Питат, разпитват, не знаят какво що...и взех нещата в свои ръце. Организирах списъци на няколко места в тълпата. Това беше начинът да се преодолее ситуацията със Софийският списък...и подкаравам двамата доктори, дремещи на тротоари. Тиквам им два листа и два химикала в ръцете и ги пращам на два различни края да правят списъци наред..Назлъндисват се, не ми вярват, че ще успеем, неохотно се захващат...Слава Богу, че ме послушаха, не че имаха шанс да не го направят. Сигурно щях да ги набия, ако продължаваха да се опъват... Заварени, новопристигнали..правят се списъци на няколко места...Аз, завардвам вратата на посолството и подкарвам друг списък. Съвсем на ясно бях, че многото списъци ще опорочат списъка на Софийските тарикати. Това беше целта на няколкото нови списъка...да се даде шанс и на провинциалистите, които нямаше как да се редуват цяла неделя в дежурства пред Посолството...Както го бях измислила така и стана...

   Към 12,30 пристигнаха полицейски коли, от които изкочиха десетина полицая, разгърнаха едни метални огради и почнаха да ни избутват като овце. Как успях да се удържа за вратата на Посолството не знам. Днес не бих могла да го повторя. То беше скубане на косата ми, щипане, ритане, блъскане, обиди, крясъци, удряне с чадъри по главата от всякъде...Не ме интересуваше нищо, освен да не се изпусна от металната врата, в която се бях вкопчила. Полицаите поискаха списък и от няколко страни заваляха списъци...
Гледаха, зяпаха, не знаеха кой списък е валиден и решиха да пускат по реда, по който сме пред вратата. Успях да разбия Софийските шмекерии, но едвам се удържах на вратата, но вече знаех, че имам шанс да вляза вътре за интервю...Невърщане с влака двамата доктори умряха от смях, как нашта Ружка ебала мамата на софийските шмекерки с ум, а аз мислех само за едно: дали ще получа одобрение след интервюто, дали ще имам шанс да се измъкна от бедността, от глада, недоимъка...Бях станала тяхна гордост и се забавляваха, а умът ми беше напред в неизвестното бъдеще ...и хич не ми беше ни до смях, ни до пъчене, макар да бях доволна, че все пак успях. Знех колко много хора въобще не успяха да влязат в посолството, не можаха да минат на интервю, а бяха загубили пари за път, блъскане в нощните влакове, цял ден кибицане пред посолството, аз бях успяла, но само в началото...Подвиг си беше да успееш да влезеш в Посолството от една тълпа, в която яйце да пуснеш няма къде да падне.

  Някъде към 14ч, след полицаите пристигнаха две черни "Волги", от които слязоха някакви цивилни мъже, осигуряващи кордон на един цивилен, русоляв, ухилен мъж, с обратна захапка и жена, с червена коса, късо подстригана, която също беше доста развеселена, вероятно от гледката покрай нея на блъскащи се мъже и жени, и нейното охраняемо, безприпятствено влизане в Посолството. По- късно, след години в лицето на този мъж щях да разпозная екс министъра на Вътрешните работи- Румен Петков, а жената се оказа небезивестната Кристияна Байчева- Вълчева. Имената им щях да узная години по- късно. Тогава запомних едиинствено физиономиите им и самодоволното им държание на високопоставени.

    Някъде към 16,30 вече бях вътре в Посолството. Първите хора, които видях да слизат от стълбището бяха пак тези двамата, русолявият мъж и жената с червената коса, ухилени до уши, свойски благодаряха на служителят от Посолството, който ги беше приел. Настаниха ги в дясно, в зала, която приличаше на Библиотека, а аз влязох в стаята, в която се провеждаше интервюто от д-р Саад ал Амруни, регионален секретар на министерството на Здравето в Бенгази, с ранг на министър. Млад, спретнат, сериозен и много симпатичен, добронамерен, въпреки строгият вид, който си придаваше. Преводач беше д-р Мохамед Джалал, български възпитаник, българско говорящ, по онова време, директор на Белодробната болница в Бенгази. Нисък, пълен, потен с мазна пот, с голяма глава, прогресивно оплешивяващ. Изглеждаше добронамерен. Запомнете имената на тези хора, впоследствие ще се окажат участници в един процес, който стана световно известен.

    След като отговорих на всички зададени ми въпроси, свързани с работата ми, попитах дали аз мога да задам въпрос. Д-р Мохамед рече:" Питай, питай, сега е моментът!" Въпросът ми бше: " Не е ли проблем, че не знам нито английски, нито арабски език? Няма ли това да е проблем в работата ми като сестра?" Всички се разсмяха, включително и консулът мистър Шинети и казаха, че медицината е еднаква навсякъде по света и щом си разбирам от работата няма как да не се справя, а и българките най- бързо и лесно научавали арабски...не било проблем...Тогава ме смути техният смях и го възприех като присмех за глупав въпрос... Май наистина е бил такъв, защото в последствие учейки английски и арабски едновременно в къщи и най- вече в болницата, комай точно на 6-ят месец проговорих и на двата езика...Направих си речник на трите езика- английски, арабски, български. Някои думи запомнях по- лесно на английски, други на арабски...Проговорих на салата...Нямаше значение, никой не  ми се присмиваше, важното беше да се разбираме.Напротив. Поощряваха ме, подаваха ми думата, помагаха ми. Толкова много добри хора на едно място никога преди не бях виждала, въпреки 19 годишният му трудов стаж в България...Там, в Либия либийците ме научиха на колегиалност, екипност, търпение, толерантност. Бях отишла вълк- единак, вълчица, научиха ме да живея в глутница. Когато страдах ближеха ми раните, никога не ме предадоха, не ме изоставиха...Ударите и подлите номера идваха от свои. Като се почна от интервюто, където бяха явни и се стигне до невидимите, подлите, гадните, курвенските...Тепърва ми предстоеше да уча " Българо-Либийската школа".

  От интервюто ме изпратиха  с уверението, че до седмица ще получа резултат по телофона дали съм одобрена. На излизане от стаята видях мойта колежка от Реанимация, Марийчето, с което бяхме дошли с влака да слиза смеейки се по същото стълбище, по което слизаха и ония двамата, мъжът и жената,  високопоставените от черните "Волги". През целият ден бях толкова много притеснена за нея, а тя просто сияше и не проумяваше сръднята ми, а аз нейната веселост и безгрижност...Какво ли не ми беше минало през ума...Сама жена в арабско посолство, сефте ми предстоеше да вляза в такова, но в група от по 10 човека. Хал хабер си нямах какво се случва с нея в тази сграда, в която влезе сутринта с някакъв арабин, при това сама. Определено се притеснявах за нея...Каквато беше руса, с едни грамадни зелении очи, минижупът й не може да бъде описан, нито папагалскят й грим...Всичко у нея крещеше- не си ме поискал, не си ме имал. Беше омъжена, имаше малко детенце...Мимето всеки божи ден ми се кълнеше "Ти, си ми най- добрата приятелка!", но ето, че разбрах, че Мимето знае много повече от мен неща, които не е споделяло...Предстоеше ми да узная тепърва много неща не само за Мимето, а още много други неподозирани, неочаквани, неприемливи...

  След седмица Марийчето ми заявява, че вече има виза, билет, стегнала е багажа и на 6 май заминава. Молбата й беше да й изплета пуловер за два дена от някакъв журнал. Плета аз, Марийчето в нозете ми плаче, прегръща ми коленете, и ме гледа с огромните си зелени очи и ми се кълне:" Най- много ще ми е мъчно за теб, Ружа! Ти си най- добрата, най- милата, най- скъпата ми приятелка!" Питам я, защо не е изчакала резултатът от интервюто, за да пътуваме двете...мънка нещо, извинява се, а аз нямах пари нито за билет, нито за виза, за нищо...дори да получех одобрение идея си нямах откъде можех да взема пари в заем, за да тръгна, а тя ми беше обещала да ми даде, но ме излъга. Бях затънала в заеми до уши...Когато теглих големият жилищен заем ДСК искаше да внеса 3 000 лв, първоначална вноска, за да ми отпусне заемът...1 000лв заем от взаимоспогамателна каса от болницата, отпуснат ми с 300 зора, 1 000 лав от колежка- съседка, даде ми ги ей, тъй, на честна дума, на доверие, с уговорката да ги й връщам всеки месец по 100лв и оше 1 000лв,  събрани от бившата ми свекърва / Светла й памет на баба Ванче! За тази жена- светица ще има още много дълго да разказвам./ Всички възможности бяха изчерпхани и тепърва пак, и още пари в заем...Кой щеше да даде пари в заем на разведена жена, с нищожен доход, едвам стигащ да си покрие дълга към банката, битови разходи и т.н..Една колежка Енева в прав текст ми каза:" Братанова, ти си разведена жена, ще отидеш там, ще забравиш да си дойдеш, ще забравиш, че имаш дългове. Мога да ти дам, но не смея, защото моя мъж казва, че няма да си видя парите." Никога не помня да съм изпитала по- голямо унижение от недоверие, от омерзеност, обида...

  Изплетох пуловерът на Марийчето, изпратих я по живо, по здраво...и само след седмица ми се обадиха да стягам куфара за работа в Либия. Радостните новини бяха още две- работна виза и билет- безплатни! По точно осигуряваше ги Министерството на здравето в Либия. Нямах пари за билет нито за влак, нито за автобус. Автостопът беше решение. Добре, че тогава работех в реанимация на график- дневна, нощна, два почивни дни..и хванах пътя. До днес помня физиономиите на всички добри хора, които ме возиха на автостоп до Сф и назад, вече с виза и билет в джоба.  /следва продължение/


.