На път за Либия

Одобрена на интервюто, получавам работа, работна виза, самолетен билет. На 13 май, полет с Боинг 777 от Софийското летище за Триполи. В 2 след обяд трябва да съм там. Имам един ден да подам молба за едногодишен неплатен отпуск, защото не исках да изгубя работата си в областната болница, в която работих 17 години по чл. 64 от КТ, който впоследствие стана чл.68, а аз още висях на него. 17 години състояние на стрес, тревога, несигурност, притеснения, маймунджилъци от страна на  доктори и колежки, обиди, мръсни номера, удари в гърба, динени кори / за това трябва отделни глави, всеки случай поотделно е достоен за разказ на ужасите/..

  Точно 9 месеца преди интервюто ме бяха назначили на постоянен трудов договор в Реанимация /любимото ми отделение/ при това с анекс към трудовият договор, че се задължавам да работя 5 години постоянно, без прекъсване, заради общинският апартамент, в който се бях самонастанила и получих, чрез болницата след пуническа война с болнична и общински администрации. Цели 17 години ме въртяха от отделение от отделение, от колектив на колектив, от първият до осмият етаж на болницата. Почти не беше останало отделение, в което не бях работила от вътрешно, кардиология, хирургия, неврохирургия, реанимация, операционна...Диспансерите в града отдавна ги бях обиколила всичките до един, включително и Психо- неврологична болница в с. Церова Курия, Дом "Майка и дете" в гр. Дебелец /селище от градски тип/ и през всичките години съм изпитвала чувство за несправедливост, живяла съм в стрес и обида. Бях отличничка, от Велико Търново, а пътувах до селата, а всякакви селянки, омъжени за курсанти, военни, комсомолски и партийни функционери,  завършили с тройки, получаваха постоянни работни места, жилища в града, а аз драпах да се доказвам на некадърничките и мърлячките, на задружната колективна посредственост..Бях черната овца.

  Когато ме назначиха най- сетне на постоянно място се почувствах още по- ужасно от преди. Невероятно, но състоянието на постоянен стрес, несигурност, тревога беше изместено от смесени чувства. Не изпитах радост. Най- сетне сбъднах някакъв унизителен успех, придружен с крепостничество. Това ли беше мечтата на живота ми?! Да бъда обвързана с крепостничество,  да работя там, дето 17 години съм била, така или иначе, а днес вече  закрепостена!? Умът ми не го побипраше..Единство и борба на противоречията. Заминаването на работа в Либия беше невероятен изход от ситуацията отвсякъде. Беше моят шамар, който ударих на всички, които са ме разигравали и унижавали през годините, и в същото време изход от финансовото блато. Заминаването ми беше шанс да се отърва от крепостничеството, от всичко и всички, които съм тярпяла, с които съм се преборвала в стремежа ми за оцеляване, за съхраняване на ценностната ми система, на мене си самата...Не осъзнавах, че бях хубава и това ми правеше лоша услуга. Мъжете се дразнеха от недостъпността ми, жените злобееха от хубостта ми, ума ми, липсата на страх, непреклонност... Всичко и всички бяха срещу мен, а аз просто исках да имам работа, да мога да си я гледам, да бъда добра и да не ме разплакват, заради глупостта и грубостта си...От никого нищо не исках, освен едно..да мога да си гледам работата, която страшно обичах.

Колежка ме светна, че току ще се е завърнала от гурбет в Либия старшата сестра на урология Гиргина Николова и да ида да я намеря за съвет.Не я познавах, но се пресрамих и отидох при нея. Представих й се. Казах й на две, на три защо я търся. Гиргина беше много учтива, сърдечна. Прие ме много топло, зарадва се, че ще ходя в Либия, каза ми много неща набързо, от които запомних  само думи, които никога няма да забравя: " Руже, вземай си там к,вото ще вземеш, цялата къща да натовариш- винаги ще има нещо, което ще ти липсва! Не мисли за вещи, те се купуват. Там, има всичко. От мен мога да ти дам само един съвет: НЕ СЕ ПЛАШИ, А ЗАПОМНИ И НИКОГА НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ!!! Когато видиш българин да идва срещу теб, завъртай кръгом и бягай, на ляво, на дясно, кръгам, на където ти видят очите. Плюй си в пазвата и се моли да не те стигне! НА БЪЛГАРИН ЩЕ СЕ РАДВАШ САМО, АКО СИ ЧУЛА, ЧЕ Е УМРЯЛ!!! Не ме гледай така, знам, че ти звучи неприемливо. На всекиго можеш да вярваш, на българин- НИКОГА!!! Ако имаш проблеми, да знайш, че са ти от българи. Пази се!!!"...

Е, нали 17г трудов стаж бях натрупала в България, с българи...долу горе знаех, за какво иде реч, но тогава ми прозвуча страшно, а днес ...че к,во пък толкоз. Те, българите, тъй си дишат...Че то, ако българин не ти се изсере я, на метенето, я, на сурата, значи не е бил българин...Българин, ако не ти ебе мамата, трябва да питаш кои са майка му и баща му. Със сигурност единият от тях не е българин..

Гледам в къщи около себе си...първите броеве на вестник "Демокрация", списание "Всяка неделя", сини значки на СДС, лъвчета, ваденчета с лъвчето, небесносини панделки, календар с певци, плакати с ликовете на Желю Желев, на Петър Берон...Бях съосновател на СДС, ВТърново, Зелената партия, главен застъпник на Георги Спасов, на първите "демоккратичн" избори --някакви статии, които бях писала и чела на първите спонтанни митинги в парка "Марно поле", много преди да се появят всички агитационни материали и организатори, долетяли от София, барабар с парашутистите от ДС...

   На една страна хвърлям всичко в един огронмен кашон, на друга в куфара- парцали някакви за Либия...Друго нямах. Синът ми беше поверен на майка ми и свекърва ми, баба Ванче, независимо, че бях разведена със сина й.  С нея останахме свързани почти 20 години, до краят й. Единадесет години след кончината й, до завръщането ми от Либия / дъщеря  й и синът й/ бяха оставили гробът й да се заличи...Никой нищо...Направих й паметник от сивобял мрамор като посребрените й коси, гравиран с рози, които обожаваше, с най- хубавата й снимка, с очите й искрящо сини, с най- милата и красива усмивка..по- кротка от Луната...Ех, майко, майко...Ти, беше по- майка от майка ми. Да не съм чула някой да ми говори за зли свекърви! Мойта беше най, най, най--хубава, скромна, мила, добра, всеотдайна..Няма друга такава на света!За нея трябва отделно...

  Тръгвам. На вратата съседка ми препречва пътя, да ми подлее вода. Е, подля ми я! От превземки и лигавщини, непоискани прегръдки и целувки, дамската ми чанта се изхлузва от рамото ми / билет, паспорт/, машинално я оставам на закачалката в коридора, че кат ми плисна една вода, че...си еба мамата... Майка ми ни вози със сина ми, баба Ванче към гара Горна Оряховица, търча на касата за билет за влака, огромна опашка, идва ми реда, поръчвам билет Горна Оряховица- София  и..о, ужас, .няма ми дамската чанта...Нямам пари да го купя! Нямам самолетен билет, паспорт с работна виза...Обръщаме колата и обратно към Търново. Майка ми подкарва колата, насмалко да залепнем на няколко стълба по пътя...нерви...крясъци...свалям я от волана---мятам се аз, до дома се караме като циганки, сина ми плаче, аз крещя, майка ми два пъти....Намираме чантата в коридора, на закачалката...Звъним по телефоните до гарите...Няма удобен влак за Сф...всичките закъсняват за самолета. Единствено решение- автомобил, но парите не стигат за бензин за Шкодата...Единствен изход- автостоп. Пак. На магистралата. Майка ми плаче, възмущава се, страхува се, циркове, махам с ръка и й забранявам да говори глупости пред сина ми. Да става и тръгва с мен, ако иска, ако не...тръгвам сама. Нямам време нито за празни приказки, нито за морал, нито за майчини тревоги...Път ме чака и толкоз. Довечера да реве колкото ще, пред сина ми не искам нито излишни думи, нито сълзи, нищо...Искам само да тръгна и да си махнем за сбогом---Вместо това махаме с ръце на преминаващите коли. Спира един ТИР, взема ме. Човекът ми помага да се кача, поема ми саковете...Майка ми в колата си със сина ми, захлюпила се на волана- реве, умряла от срам и страх, сина ми ме гледа като парализиран и в последният миг го зървам, че се хвърля на баба си да плаче...Потегляме..Махам им през отвореният прозорец на ТИР,а и виждам как са се прегърнали и плачат, и не ме виждат...сякаш ме оплакват жива...

  По пътя шофьорът ми разказва, че бил в Ирак, успокоява ме, разказва ми случки от неговото гурбетчийство...Аз разп5итвам, той разказва...Няма страшно, момиче ,ще се справиш. Закарва ме на половин километър от аеропорта, точно до някакво заблудено такси, говори с шофьора, обяснява, че гоня самолет, натоварват ми саковете и ме изпраща.. Пожелава ми лек път и меко кацане, да се пазя и чао.

Таксиметърджията ми помогна със саковете, завежда ме чак до залата и отказва да ми вземе пари..Бях приготвила парите за влаковият билет и умирах от притеснени, че може да не стигнат за таксито, но човекът ги отказа. Да съм имала за после, когато се прибирам, ще ми трябвали...Подаде ми ръка, ръкавхме се, потупа ме рамото, пожела ми успех и потъна в тълпата...Все още беше важно, че е услужил, помогнал, парите имаха значение, но все още не бяха всичко...1990 година, 13 май. Почти два часа преди полет.


.