събота, 10 август 2013 г.

Да си наречеш сам ... курбан

Човек, което сам си направи ...
От десетина дена ме мъчеше сериозен семеен проблем.
Толкова сериозен, чак страшен!
Толкова страшен, че чак хипохондрията ми остана някъде на заден план.
Толкова ужасен, че се чудих как още съм жива и не съм умряла още от притеснение.
За щастие всичко се размина до снощи, когато изникна един съвсем малък ( пак семеен ) проблем, но това беше капката, която преля.
Казах на родителите си, че ако вечерта не получа инфаркт ( тук онова с активния линк по- горе взе да се възвръща ) днес ще си направя курбан!
Тъй като от два месеца не ям месо ги попитах има ли постен курбан, те категорично отговориха:
-Не!

Оцелях и този път.
Но трябваше да спазя нареченото.

Само, че на връщане от работа влязох само в един магазин да питам за агнешко.
Нали от това се прави курбан?
Ами нямаха, а не ми се обикаляше.
Купих пилешки дробчета.
Та курбана ми за здраве е от тях.

500 гр. дробчета.
3 глави лук.
1 зелена пиперка.
1 домат, но той е само за цвят, като реквизит за снимката.
1 чаша бяло вино.
Сол.
Чубрица.
Черен пипер.
Олио.

Попитах приятелки дали варят предварително дробчетата.
Казаха не, но аз ги кипнах заради оная ужасна пяна, която се образува.
Има снимка и на нея.
Хайде да съм жива и здрава!

Започвам с оная ужасна пяна:












Бъдете здрави и хапнете виртуално за мое здраве!

Док.

.

петък, 19 юли 2013 г.

Когато избрах твоето име ...

Когато избрах твоето име бях на 22 години.
Избрах го в момента в който те видях.
Ти беше на минути, 51 см. висок и тежащ 3 кг. и 300 гр.
С розови бузки и невероятно красиви очи, гарнирани с дълги, извити мигли.
Когато избрах твоето име, дойдоха родата, начело с баща ти да го сменя.
Тогава от стреса ми секна и кърмата и ... радостта, но за мен ти вече беше Илиан!
Нищо и никой на света нямаше да промени решението ми!
Ако някога в живота си съм съжалявала за нещо, то това мое решение- как да те кръстя не влиза в този списък.
Свекъра, дядо ти се е надявал да си Димитър.
Три дена е бил пиян под масата от мъка.
След много кратко време този брак се разпадна.
А мен щеше да ме е яд цял живот, ако бях изменила на желанието си.
А така си писан на двама души: 
Другият ти дядо и татко ти.
Нека е живо и здраво името ти! 
Не ходи утре на морето- Знаеш го Свети Илия.
Обичам те и Весел Имен Ден!
Честит Илинден!


.

неделя, 19 май 2013 г.

Помните ли онази лимонада? Онази старата?

Бургас.
Ул. Богориди.





.

събота, 18 май 2013 г.

Ден на отворените фантазии ...

... демек да си пожелаем живот.

Идеята се рее из нета днес, а аз я видях от Gloxy Floxy.

Тук.


- Марияяяя, Мариияяяяя!!!
Стресна ме гласът на Георги.
Излязох на двора, бършейки ръцете в престилката.
Тая ракия дето вари лани си изисква салатката, та бях заровила ръце до лакти в един айсберг.
Айсберг с авокадо, маслини, лук, чесън ...
Беше седнал на беседката, гледайки към покрива на къщата.
Успокоих се.
Поне не гледаше в градинката със зеленчуците! 
Вчера установихме, че сме забравили да сеем аспержи.
Тоя джакпот ни натресе ... много разходи.
Нови коли, круизи, къща, казан за ракия ...
Нали трябва да се изхарчи?
- Сега какво стана? - попитах притеснена аз.
- Ще строим още един етаж! Ела да видиш!
Седнах до него със свито сърце- челяд нова ли се задава? Що ли?
Цял етаж още?
- Внуци ли ще имаме? - Още повече ми се сви сърцето.
- Виж! Кратуните ти! Стигнали са покрива! Ще строим етаж!




Снимката е от с. Трояново.

Къщата на баба, която вече е продадена.
Тя ми садеше и отглеждаше кратунките.
Децата: сина и племенника.


.

неделя, 7 април 2013 г.

Нейно Величество: Супата Ми От Коприва

"Въоражих се с ръкавици и ... изглеждам много опасна.
Бе прияде ми се супа от коприва и отивам на лов".


Това обявих преди часове в една група:

Групата на Творци- Аматьори.

Виновника за това бе Gloxy- Floxy с ей това:

Завръщане.

Оръжието:



Незнам майка от кога ги пази, но бяха с жълт, прояден етикет.
Джо ми се обади да излезем и го предупредих за целта си!
И какво виждам, влизайки в колата му?
Никога няма да познаете!
Ето това:




Е няма друг човек, който да ме познава така добре.
Как се паля и ... как бързо се изпарява ентусиазма ми!
Благодаря ти, Джо!
Но не се подадох на провокацията.
Тръгнах на лов.
Урожаят:



Аз брах с ръкавиците.
Беше почти невъзможно:



Той с голи ръце набра коприва за 3 тенджери супа.
Че го ужилих аз, няма да обяснявам как.
Ужаса настъпи след като се прибрах.
Нали се сещате, че с тия ръкавици няма как да отделя листенцата от клончето?
Сложих ръкавици за боядисване на коса и ... изгорях!
Власинките проникнаха през тях и преди да я хвърля, естествено звъннах да питам как да не хвърля улова.
- Попари я!
И вече от тук нататък всичко стана перфектно:





Учудих се от вкуса.
Явно от дете не съм яла и съм го забравила, но стана перфектната супа:





.


неделя, 17 февруари 2013 г.

Тарталети- Мъфини ала d_r_watson

Че съм пишман готвач вече знаете.
Но, че желанието е по- голямо от възможностите- също!
Няма да разказвам, че търсех рецепти за мъфини.
Дори имах неуспешен опит да си купя такава тава.
Няма да Ви досаждам с думи, а с дела:


Канапе от хлебец.



Каквото ви дойде на ... хладилника.
Аз имах салам.




+ сирене, домати и яйца.
Идва ред на фурната и "украсата":




И сервирано в страхотните чинийки на майка!
Да Ви е сладко.
Мисля, че се справих страхотно!




.


четвъртък, 31 януари 2013 г.

Аеропортът. Чакалнята.



Аеропортът. Чакалнята. Сама, с два сака, загърната в синята си шуба..в празната чакалня, която постепенно се изпълва с хора...Мъже, жени, деца, млади ,стари---на групи, с букети цветя--Прегръщат се, плачат. Почват сърцераздитални сцени...Н!е знам дали изпитвам самота и липса на близките, или досада от зрелището---Пак смесени чувства, хем като вълк- единак, сирак, хем пък надраснала показните емоции, лигавщините...Замислям се, дали няма нещо сбъркано у мен и решавам, че всички знаят за къде са тръгнали, защо, и не виждам смисъл от тази демостративно- показна мъка, вече я бях виждала на погребението на баба ми...най- много ревяха и се тръшкаха онез, дето никога не отидоха да я видят жива, а посмъртно, на гроба й....

В един момент видях позната физиономия, мистър Мохамед Шинети, либийският к,онсул, който ни посрещаше на интервюто и ни изпращаше на аеропорта. Единственият човек, когото не познавах лично, но вече знаех по физиономия и станах. Приближих се и аз към другите, които го бяха накачулили...Той беше последният човек, който ми подаде ръка, ръкувахме се и ме попита защо съм сама? Нямам ли баща, майка, брат, сестра, мъж, деца? Няма ли кой да ме изпрати?! Преди да успея да отговоря каквото и да е, видях сълзи в очите му, ръкувахме се, прегърна ме бащински, потупа ме по гърба, оправи кичур на косата ми, който беше паднал върху очите ми...целуна ме по челото и ми каза:" Върви, дъще, всичко ще бъде наред!" Обърна се към някого и каза нещо на арабски, и някакъв младеж ми взе саковете и ме изпрати до вратата, където ни взеха бордните карти и ме качи на автобуса за самолета...Либийци ме изпратиха, либийци ме посрещнаха...

В самолета спазих мястото на билета. Озовах се между две сестри, с които се запознахме по време на полета, и обилната вечеря, която ни сервираха, както и с тези, дето бяха зад нас.
Постоянно питаха нещо, коментираха..От тези зад нас, запомних едната от тях, префърцунената, с късо подстриганата, с червената коса...кривеше уста като кокоше дупе...и докато кацне самолетът ми изплува образът на жената, която слезе от черната "Волга" с русолявият мъж, заради които полицаите ни сбутаха като стадо, за да им осигурят кордон. Представих й се и я попитах как се казва, каза, че е Кристияна, от София..и толкоз. Не ме интересуваше. Препочитах да гледам от люка Гърция, Италия, Малта.В ушите ми звучеше:" Къде ли е остров Малта?", а аз бях над него и още не бях чувалрал за остров Гозо.

 


.

На път за Либия




Одобрена на интервюто, получавам работа, работна виза, самолетен билет. На 13 май, полет с Боинг 777 от Софийското летище за Триполи. В 2 след обяд трябва да съм там. Имам един ден да подам молба за едногодишен неплатен отпуск, защото не исках да изгубя работата си в областната болница, в която работих 17 години по чл. 64 от КТ, който впоследствие стана чл.68, а аз още висях на него. 17 години състояние на стрес, тревога, несигурност, притеснения, маймунджилъци от страна на  доктори и колежки, обиди, мръсни номера, удари в гърба, динени кори / за това трябва отделни глави, всеки случай поотделно е достоен за разказ на ужасите/..

  Точно 9 месеца преди интервюто ме бяха назначили на постоянен трудов договор в Реанимация /любимото ми отделение/ при това с анекс към трудовият договор, че се задължавам да работя 5 години постоянно, без прекъсване, заради общинският апартамент, в който се бях самонастанила и получих, чрез болницата след пуническа война с болнична и общински администрации. Цели 17 години ме въртяха от отделение от отделение, от колектив на колектив, от първият до осмият етаж на болницата. Почти не беше останало отделение, в което не бях работила от вътрешно, кардиология, хирургия, неврохирургия, реанимация, операционна...Диспансерите в града отдавна ги бях обиколила всичките до един, включително и Психо- неврологична болница в с. Церова Курия, Дом "Майка и дете" в гр. Дебелец /селище от градски тип/ и през всичките години съм изпитвала чувство за несправедливост, живяла съм в стрес и обида. Бях отличничка, от Велико Търново, а пътувах до селата, а всякакви селянки, омъжени за курсанти, военни, комсомолски и партийни функционери,  завършили с тройки, получаваха постоянни работни места, жилища в града, а аз драпах да се доказвам на некадърничките и мърлячките, на задружната колективна посредственост..Бях черната овца.

  Когато ме назначиха най- сетне на постоянно място се почувствах още по- ужасно от преди. Невероятно, но състоянието на постоянен стрес, несигурност, тревога беше изместено от смесени чувства. Не изпитах радост. Най- сетне сбъднах някакъв унизителен успех, придружен с крепостничество. Това ли беше мечтата на живота ми?! Да бъда обвързана с крепостничество,  да работя там, дето 17 години съм била, така или иначе, а днес вече  закрепостена!? Умът ми не го побипраше..Единство и борба на противоречията. Заминаването на работа в Либия беше невероятен изход от ситуацията отвсякъде. Беше моят шамар, който ударих на всички, които са ме разигравали и унижавали през годините, и в същото време изход от финансовото блато. Заминаването ми беше шанс да се отърва от крепостничеството, от всичко и всички, които съм тярпяла, с които съм се преборвала в стремежа ми за оцеляване, за съхраняване на ценностната ми система, на мене си самата...Не осъзнавах, че бях хубава и това ми правеше лоша услуга. Мъжете се дразнеха от недостъпността ми, жените злобееха от хубостта ми, ума ми, липсата на страх, непреклонност... Всичко и всички бяха срещу мен, а аз просто исках да имам работа, да мога да си я гледам, да бъда добра и да не ме разплакват, заради глупостта и грубостта си...От никого нищо не исках, освен едно..да мога да си гледам работата, която страшно обичах.

Колежка ме светна, че току ще се е завърнала от гурбет в Либия старшата сестра на урология Гиргина Николова и да ида да я намеря за съвет.Не я познавах, но се пресрамих и отидох при нея. Представих й се. Казах й на две, на три защо я търся. Гиргина беше много учтива, сърдечна. Прие ме много топло, зарадва се, че ще ходя в Либия, каза ми много неща набързо, от които запомних  само думи, които никога няма да забравя: " Руже, вземай си там к,вото ще вземеш, цялата къща да натовариш- винаги ще има нещо, което ще ти липсва! Не мисли за вещи, те се купуват. Там, има всичко. От мен мога да ти дам само един съвет: НЕ СЕ ПЛАШИ, А ЗАПОМНИ И НИКОГА НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ!!! Когато видиш българин да идва срещу теб, завъртай кръгом и бягай, на ляво, на дясно, кръгам, на където ти видят очите. Плюй си в пазвата и се моли да не те стигне! НА БЪЛГАРИН ЩЕ СЕ РАДВАШ САМО, АКО СИ ЧУЛА, ЧЕ Е УМРЯЛ!!! Не ме гледай така, знам, че ти звучи неприемливо. На всекиго можеш да вярваш, на българин- НИКОГА!!! Ако имаш проблеми, да знайш, че са ти от българи. Пази се!!!"...

Е, нали 17г трудов стаж бях натрупала в България, с българи...долу горе знаех, за какво иде реч, но тогава ми прозвуча страшно, а днес ...че к,во пък толкоз. Те, българите, тъй си дишат...Че то, ако българин не ти се изсере я, на метенето, я, на сурата, значи не е бил българин...Българин, ако не ти ебе мамата, трябва да питаш кои са майка му и баща му. Със сигурност единият от тях не е българин..

Гледам в къщи около себе си...първите броеве на вестник "Демокрация", списание "Всяка неделя", сини значки на СДС, лъвчета, ваденчета с лъвчето, небесносини панделки, календар с певци, плакати с ликовете на Желю Желев, на Петър Берон...Бях съосновател на СДС, ВТърново, Зелената партия, главен застъпник на Георги Спасов, на първите "демоккратичн" избори --някакви статии, които бях писала и чела на първите спонтанни митинги в парка "Марно поле", много преди да се появят всички агитационни материали и организатори, долетяли от София, барабар с парашутистите от ДС...

   На една страна хвърлям всичко в един огронмен кашон, на друга в куфара- парцали някакви за Либия...Друго нямах. Синът ми беше поверен на майка ми и свекърва ми, баба Ванче, независимо, че бях разведена със сина й.  С нея останахме свързани почти 20 години, до краят й. Единадесет години след кончината й, до завръщането ми от Либия / дъщеря  й и синът й/ бяха оставили гробът й да се заличи...Никой нищо...Направих й паметник от сивобял мрамор като посребрените й коси, гравиран с рози, които обожаваше, с най- хубавата й снимка, с очите й искрящо сини, с най- милата и красива усмивка..по- кротка от Луната...Ех, майко, майко...Ти, беше по- майка от майка ми. Да не съм чула някой да ми говори за зли свекърви! Мойта беше най, най, най--хубава, скромна, мила, добра, всеотдайна..Няма друга такава на света!За нея трябва отделно...

  Тръгвам. На вратата съседка ми препречва пътя, да ми подлее вода. Е, подля ми я! От превземки и лигавщини, непоискани прегръдки и целувки, дамската ми чанта се изхлузва от рамото ми / билет, паспорт/, машинално я оставам на закачалката в коридора, че кат ми плисна една вода, че...си еба мамата... Майка ми ни вози със сина ми, баба Ванче към гара Горна Оряховица, търча на касата за билет за влака, огромна опашка, идва ми реда, поръчвам билет Горна Оряховица- София  и..о, ужас, .няма ми дамската чанта...Нямам пари да го купя! Нямам самолетен билет, паспорт с работна виза...Обръщаме колата и обратно към Търново. Майка ми подкарва колата, насмалко да залепнем на няколко стълба по пътя...нерви...крясъци...свалям я от волана---мятам се аз, до дома се караме като циганки, сина ми плаче, аз крещя, майка ми два пъти....Намираме чантата в коридора, на закачалката...Звъним по телефоните до гарите...Няма удобен влак за Сф...всичките закъсняват за самолета. Единствено решение- автомобил, но парите не стигат за бензин за Шкодата...Единствен изход- автостоп. Пак. На магистралата. Майка ми плаче, възмущава се, страхува се, циркове, махам с ръка и й забранявам да говори глупости пред сина ми. Да става и тръгва с мен, ако иска, ако не...тръгвам сама. Нямам време нито за празни приказки, нито за морал, нито за майчини тревоги...Път ме чака и толкоз. Довечера да реве колкото ще, пред сина ми не искам нито излишни думи, нито сълзи, нищо...Искам само да тръгна и да си махнем за сбогом---Вместо това махаме с ръце на преминаващите коли. Спира един ТИР, взема ме. Човекът ми помага да се кача, поема ми саковете...Майка ми в колата си със сина ми, захлюпила се на волана- реве, умряла от срам и страх, сина ми ме гледа като парализиран и в последният миг го зървам, че се хвърля на баба си да плаче...Потегляме..Махам им през отвореният прозорец на ТИР,а и виждам как са се прегърнали и плачат, и не ме виждат...сякаш ме оплакват жива...

  По пътя шофьорът ми разказва, че бил в Ирак, успокоява ме, разказва ми случки от неговото гурбетчийство...Аз разп5итвам, той разказва...Няма страшно, момиче ,ще се справиш. Закарва ме на половин километър от аеропорта, точно до някакво заблудено такси, говори с шофьора, обяснява, че гоня самолет, натоварват ми саковете и ме изпраща.. Пожелава ми лек път и меко кацане, да се пазя и чао.

Таксиметърджията ми помогна със саковете, завежда ме чак до залата и отказва да ми вземе пари..Бях приготвила парите за влаковият билет и умирах от притеснени, че може да не стигнат за таксито, но човекът ги отказа. Да съм имала за после, когато се прибирам, ще ми трябвали...Подаде ми ръка, ръкавхме се, потупа ме рамото, пожела ми успех и потъна в тълпата...Все още беше важно, че е услужил, помогнал, парите имаха значение, но все още не бяха всичко...1990 година, 13 май. Почти два часа преди полет.


.

1989г, София, Либийско посолство, интервю за работа


 Месец Април, 89г научавам от колежка, Мимето, че се стяга за интервю за работа в Либия, което ще се проведе на следващият ден в Либийското посолство без шапката на "Експомед" или "Медексим" вече не помня коя беше първата, коя втората / и двете еднакво мошенически/. Мимето, люлейки се на коляното на гаджето си го пита:" Да им кажем ли, че утре ще ходим в Сф?!" Спогледаха се пък решиха да ни кажат, че нощес ще пътуват с влака за Сф, за интервю за работа в Либия и ако искаме да ходим заедно..". Тръгнахме късно вечерта.

   Пътуваме цяла нощ с влака- две медицински сестри и двама лекари. Бяхме си гаджета. Всичките женени, само аз разведена. Не знам какъв е бил техният зор, моят си го знаех. Бях изтеглила кредит в размер на 35 000 лева, за срок от 35 години, при 4 % лихва, който трябваше да изплащам до днес, че чак до 75 годиишна възраст. Дали щях да я доживея тази възраст и днес не знам. Знаех само, че не исках да оставям дългове на сина ми, който все още беше дете...С този заем закупих общински апартамент, който трябваше да изплащам с мизерната си сестринка заплата и да се грижа за сина си, за когото исках най- доброто от всичко. Курсове по английски, музика, спорт, летни и зимни лагери като всички деца с по двама родители. Бях си понесла кръста и нямах никакво намерение да се предавам пред никого и нищо. Бях майка с отговорнисти и задължения, знаех какво имам да свърша и нямаше сила на света, която да ме спре...

   Пристигаме към 7 на Сф гара, в 7,30 вече бяхме пред Либийското посолство, което тогава се намираше срещу Френското. Сварваме огромна тълпа от чакащи лекари, сестри. Тарапана. Пълна лудница. Колежката хлътна в Посолството, познаваше секретарката Снежана, уж за малко и за инфо и не се появи повече  никаква...Видяхме се едва вътре, към 5 след обяд, но до тогава имаще цял ден...

  Двамата доктори се кротнаха на един тротоар, обезнадеждени, че няма начин цялата таз тълпа да бъде преодоляна. Просто си стояха, пушейки, за да не заспят и чакаха да видят какво ще напривим ние, двете с Марийчето и нямаха никакво намерение да се тъпчат в тълпата. Аз се щурах из тълпата и надавах слух. Попаднах на една оживена група Софийски колежки, които оживено коментираха ситуацията. Разбрах, че те от седмица вардят пред посолството, разменят дежурства, направили списък, в който сестрите от "Пирогов" са на първо място. Знаеха, че тълпата ще бъде викана по техният списък...О, така ли си мисля аз, значи софиянките са си решили проблема, а провинциалистите кучета ги яли. В същото време постоянно от провинцията прииждат още и още колеги: доктори, стоматолози, сестри, лаборанти...Питат, разпитват, не знаят какво що...и взех нещата в свои ръце. Организирах списъци на няколко места в тълпата. Това беше начинът да се преодолее ситуацията със Софийският списък...и подкаравам двамата доктори, дремещи на тротоари. Тиквам им два листа и два химикала в ръцете и ги пращам на два различни края да правят списъци наред..Назлъндисват се, не ми вярват, че ще успеем, неохотно се захващат...Слава Богу, че ме послушаха, не че имаха шанс да не го направят. Сигурно щях да ги набия, ако продължаваха да се опъват... Заварени, новопристигнали..правят се списъци на няколко места...Аз, завардвам вратата на посолството и подкарвам друг списък. Съвсем на ясно бях, че многото списъци ще опорочат списъка на Софийските тарикати. Това беше целта на няколкото нови списъка...да се даде шанс и на провинциалистите, които нямаше как да се редуват цяла неделя в дежурства пред Посолството...Както го бях измислила така и стана...

   Към 12,30 пристигнаха полицейски коли, от които изкочиха десетина полицая, разгърнаха едни метални огради и почнаха да ни избутват като овце. Как успях да се удържа за вратата на Посолството не знам. Днес не бих могла да го повторя. То беше скубане на косата ми, щипане, ритане, блъскане, обиди, крясъци, удряне с чадъри по главата от всякъде...Не ме интересуваше нищо, освен да не се изпусна от металната врата, в която се бях вкопчила. Полицаите поискаха списък и от няколко страни заваляха списъци...
Гледаха, зяпаха, не знаеха кой списък е валиден и решиха да пускат по реда, по който сме пред вратата. Успях да разбия Софийските шмекерии, но едвам се удържах на вратата, но вече знаех, че имам шанс да вляза вътре за интервю...Невърщане с влака двамата доктори умряха от смях, как нашта Ружка ебала мамата на софийските шмекерки с ум, а аз мислех само за едно: дали ще получа одобрение след интервюто, дали ще имам шанс да се измъкна от бедността, от глада, недоимъка...Бях станала тяхна гордост и се забавляваха, а умът ми беше напред в неизвестното бъдеще ...и хич не ми беше ни до смях, ни до пъчене, макар да бях доволна, че все пак успях. Знех колко много хора въобще не успяха да влязат в посолството, не можаха да минат на интервю, а бяха загубили пари за път, блъскане в нощните влакове, цял ден кибицане пред посолството, аз бях успяла, но само в началото...Подвиг си беше да успееш да влезеш в Посолството от една тълпа, в която яйце да пуснеш няма къде да падне.

  Някъде към 14ч, след полицаите пристигнаха две черни "Волги", от които слязоха някакви цивилни мъже, осигуряващи кордон на един цивилен, русоляв, ухилен мъж, с обратна захапка и жена, с червена коса, късо подстригана, която също беше доста развеселена, вероятно от гледката покрай нея на блъскащи се мъже и жени, и нейното охраняемо, безприпятствено влизане в Посолството. По- късно, след години в лицето на този мъж щях да разпозная екс министъра на Вътрешните работи- Румен Петков, а жената се оказа небезивестната Кристияна Байчева- Вълчева. Имената им щях да узная години по- късно. Тогава запомних едиинствено физиономиите им и самодоволното им държание на високопоставени.

    Някъде към 16,30 вече бях вътре в Посолството. Първите хора, които видях да слизат от стълбището бяха пак тези двамата, русолявият мъж и жената с червената коса, ухилени до уши, свойски благодаряха на служителят от Посолството, който ги беше приел. Настаниха ги в дясно, в зала, която приличаше на Библиотека, а аз влязох в стаята, в която се провеждаше интервюто от д-р Саад ал Амруни, регионален секретар на министерството на Здравето в Бенгази, с ранг на министър. Млад, спретнат, сериозен и много симпатичен, добронамерен, въпреки строгият вид, който си придаваше. Преводач беше д-р Мохамед Джалал, български възпитаник, българско говорящ, по онова време, директор на Белодробната болница в Бенгази. Нисък, пълен, потен с мазна пот, с голяма глава, прогресивно оплешивяващ. Изглеждаше добронамерен. Запомнете имената на тези хора, впоследствие ще се окажат участници в един процес, който стана световно известен.

    След като отговорих на всички зададени ми въпроси, свързани с работата ми, попитах дали аз мога да задам въпрос. Д-р Мохамед рече:" Питай, питай, сега е моментът!" Въпросът ми бше: " Не е ли проблем, че не знам нито английски, нито арабски език? Няма ли това да е проблем в работата ми като сестра?" Всички се разсмяха, включително и консулът мистър Шинети и казаха, че медицината е еднаква навсякъде по света и щом си разбирам от работата няма как да не се справя, а и българките най- бързо и лесно научавали арабски...не било проблем...Тогава ме смути техният смях и го възприех като присмех за глупав въпрос... Май наистина е бил такъв, защото в последствие учейки английски и арабски едновременно в къщи и най- вече в болницата, комай точно на 6-ят месец проговорих и на двата езика...Направих си речник на трите езика- английски, арабски, български. Някои думи запомнях по- лесно на английски, други на арабски...Проговорих на салата...Нямаше значение, никой не  ми се присмиваше, важното беше да се разбираме.Напротив. Поощряваха ме, подаваха ми думата, помагаха ми. Толкова много добри хора на едно място никога преди не бях виждала, въпреки 19 годишният му трудов стаж в България...Там, в Либия либийците ме научиха на колегиалност, екипност, търпение, толерантност. Бях отишла вълк- единак, вълчица, научиха ме да живея в глутница. Когато страдах ближеха ми раните, никога не ме предадоха, не ме изоставиха...Ударите и подлите номера идваха от свои. Като се почна от интервюто, където бяха явни и се стигне до невидимите, подлите, гадните, курвенските...Тепърва ми предстоеше да уча " Българо-Либийската школа".

  От интервюто ме изпратиха  с уверението, че до седмица ще получа резултат по телофона дали съм одобрена. На излизане от стаята видях мойта колежка от Реанимация, Марийчето, с което бяхме дошли с влака да слиза смеейки се по същото стълбище, по което слизаха и ония двамата, мъжът и жената,  високопоставените от черните "Волги". През целият ден бях толкова много притеснена за нея, а тя просто сияше и не проумяваше сръднята ми, а аз нейната веселост и безгрижност...Какво ли не ми беше минало през ума...Сама жена в арабско посолство, сефте ми предстоеше да вляза в такова, но в група от по 10 човека. Хал хабер си нямах какво се случва с нея в тази сграда, в която влезе сутринта с някакъв арабин, при това сама. Определено се притеснявах за нея...Каквато беше руса, с едни грамадни зелении очи, минижупът й не може да бъде описан, нито папагалскят й грим...Всичко у нея крещеше- не си ме поискал, не си ме имал. Беше омъжена, имаше малко детенце...Мимето всеки божи ден ми се кълнеше "Ти, си ми най- добрата приятелка!", но ето, че разбрах, че Мимето знае много повече от мен неща, които не е споделяло...Предстоеше ми да узная тепърва много неща не само за Мимето, а още много други неподозирани, неочаквани, неприемливи...

  След седмица Марийчето ми заявява, че вече има виза, билет, стегнала е багажа и на 6 май заминава. Молбата й беше да й изплета пуловер за два дена от някакъв журнал. Плета аз, Марийчето в нозете ми плаче, прегръща ми коленете, и ме гледа с огромните си зелени очи и ми се кълне:" Най- много ще ми е мъчно за теб, Ружа! Ти си най- добрата, най- милата, най- скъпата ми приятелка!" Питам я, защо не е изчакала резултатът от интервюто, за да пътуваме двете...мънка нещо, извинява се, а аз нямах пари нито за билет, нито за виза, за нищо...дори да получех одобрение идея си нямах откъде можех да взема пари в заем, за да тръгна, а тя ми беше обещала да ми даде, но ме излъга. Бях затънала в заеми до уши...Когато теглих големият жилищен заем ДСК искаше да внеса 3 000 лв, първоначална вноска, за да ми отпусне заемът...1 000лв заем от взаимоспогамателна каса от болницата, отпуснат ми с 300 зора, 1 000 лав от колежка- съседка, даде ми ги ей, тъй, на честна дума, на доверие, с уговорката да ги й връщам всеки месец по 100лв и оше 1 000лв,  събрани от бившата ми свекърва / Светла й памет на баба Ванче! За тази жена- светица ще има още много дълго да разказвам./ Всички възможности бяха изчерпхани и тепърва пак, и още пари в заем...Кой щеше да даде пари в заем на разведена жена, с нищожен доход, едвам стигащ да си покрие дълга към банката, битови разходи и т.н..Една колежка Енева в прав текст ми каза:" Братанова, ти си разведена жена, ще отидеш там, ще забравиш да си дойдеш, ще забравиш, че имаш дългове. Мога да ти дам, но не смея, защото моя мъж казва, че няма да си видя парите." Никога не помня да съм изпитала по- голямо унижение от недоверие, от омерзеност, обида...

  Изплетох пуловерът на Марийчето, изпратих я по живо, по здраво...и само след седмица ми се обадиха да стягам куфара за работа в Либия. Радостните новини бяха още две- работна виза и билет- безплатни! По точно осигуряваше ги Министерството на здравето в Либия. Нямах пари за билет нито за влак, нито за автобус. Автостопът беше решение. Добре, че тогава работех в реанимация на график- дневна, нощна, два почивни дни..и хванах пътя. До днес помня физиономиите на всички добри хора, които ме возиха на автостоп до Сф и назад, вече с виза и билет в джоба.  /следва продължение/


.

неделя, 13 януари 2013 г.

Мезе в чашки за крем карамел

Отдавна видях тази рецепта  в нета:
Бърза съботна закуска.
Отдавна и не бях писала в блога си.
Не знам причината.
Може би е мързел.


Рецептата:

Пуешка шунка.
Синьо сирене.
Яйчица.
Стафиди.
Червен пипер.
Кашкавал.
Маслинка.
Тава.
Фурна.
Чашки за крем карамел.
Ток.
Водка.















.