четвъртък, 31 януари 2013 г.

Аеропортът. Чакалнята.



Аеропортът. Чакалнята. Сама, с два сака, загърната в синята си шуба..в празната чакалня, която постепенно се изпълва с хора...Мъже, жени, деца, млади ,стари---на групи, с букети цветя--Прегръщат се, плачат. Почват сърцераздитални сцени...Н!е знам дали изпитвам самота и липса на близките, или досада от зрелището---Пак смесени чувства, хем като вълк- единак, сирак, хем пък надраснала показните емоции, лигавщините...Замислям се, дали няма нещо сбъркано у мен и решавам, че всички знаят за къде са тръгнали, защо, и не виждам смисъл от тази демостративно- показна мъка, вече я бях виждала на погребението на баба ми...най- много ревяха и се тръшкаха онез, дето никога не отидоха да я видят жива, а посмъртно, на гроба й....

В един момент видях позната физиономия, мистър Мохамед Шинети, либийският к,онсул, който ни посрещаше на интервюто и ни изпращаше на аеропорта. Единственият човек, когото не познавах лично, но вече знаех по физиономия и станах. Приближих се и аз към другите, които го бяха накачулили...Той беше последният човек, който ми подаде ръка, ръкувахме се и ме попита защо съм сама? Нямам ли баща, майка, брат, сестра, мъж, деца? Няма ли кой да ме изпрати?! Преди да успея да отговоря каквото и да е, видях сълзи в очите му, ръкувахме се, прегърна ме бащински, потупа ме по гърба, оправи кичур на косата ми, който беше паднал върху очите ми...целуна ме по челото и ми каза:" Върви, дъще, всичко ще бъде наред!" Обърна се към някого и каза нещо на арабски, и някакъв младеж ми взе саковете и ме изпрати до вратата, където ни взеха бордните карти и ме качи на автобуса за самолета...Либийци ме изпратиха, либийци ме посрещнаха...

В самолета спазих мястото на билета. Озовах се между две сестри, с които се запознахме по време на полета, и обилната вечеря, която ни сервираха, както и с тези, дето бяха зад нас.
Постоянно питаха нещо, коментираха..От тези зад нас, запомних едната от тях, префърцунената, с късо подстриганата, с червената коса...кривеше уста като кокоше дупе...и докато кацне самолетът ми изплува образът на жената, която слезе от черната "Волга" с русолявият мъж, заради които полицаите ни сбутаха като стадо, за да им осигурят кордон. Представих й се и я попитах как се казва, каза, че е Кристияна, от София..и толкоз. Не ме интересуваше. Препочитах да гледам от люка Гърция, Италия, Малта.В ушите ми звучеше:" Къде ли е остров Малта?", а аз бях над него и още не бях чувалрал за остров Гозо.

 


.

2 коментара:

Aquawoman каза...

Много интересен разказ, нямам търпение да науча продължението!!!

Анонимен каза...

Много увлекателно четиво. Винаги ми е било интересно за живота на работещите в Либия. Напомни ми за препятствиятя и трудните моменти, които и аз преминах. Работя и живея извън България. Надявам се скоро да прочетем продължението.

Публикуване на коментар

:п :1а :2а :3а :4а :5а :6а :7а

Коментарите на хейтърите ще бъдат изтривани.